Алла

Сигурно се чудите, каква е тая снимка на зъби. Bare with me, ще стане ясно.

13 години минаха, откакто се появи моята тиква, Алла. Тя не е тиква като тиквите, тя е една много особена порода тиква. Ей такава е, като зъбите си, уж всичко му е наред, ама все нещо го подпира, все нещо го бута. И гледаш го, тиква като тиква, а като му направиш снимка, какво да видиш …

Ако затворя очи, помня как я родих, помня как я доведох у дома, помня колко беше малка, беззащитна и синеока. А като ги отворя, виждам човек, почти готов, в смисъл почти завършен, аха да кажа “my work here is done” и то си отвори устата и … от там излиза пубертета. Това пубертета е СТРАШНА работа ви казвам ей, ако някой измисли хапче за по- безболезнено минаване през процеса, ще владее света.

Инфарктопричиняващият момент, когато осъзнаеш че детето ти вече не е дете, ами си е цяла жена, и докато седи заровило нос в телефона го гледаш отстрани и в ума ти е като в анимационен филм, бият камбани, пеят птички, хлопат дъски и всичко това представлява хилядите ти тревоги за него и се лашкаш от това че ще стане масов убиец до това че може би ще вземе да стане Нобелов лауреат. А то, гледа някакви клипове в YouTube и си мисли за момчета. Или за рисуване. Или за рисуване на момчета, де да знам.

Прекрасното ми дете, дето вече не е дете, с тежката карма да ме има за майка, с тия магарешки гени дето мирно никога няма да седи и вечно, вечно някой зъб ще го подпира, бъди честита и щастлива.

А зъба ще го оперираме, това е поправимо. Непоправимото е, че дойде време да ѝ направя Фейсбук (според нея, според мен няма добър момент за това). И Господ да ми е на помощ.