Борис

Първите седем.

Хората приемат първите седем като някакъв вид момент са оценка, определят го като вид дедлайн – след първите седем нещата се променят по- трудно, приоритетите се променят, идва училище, разговорите започват да се водят на по- сериозен тон и очакванията се завишават.

Днес, нашите първи седем приключват.

Борис разбира се не е като всички останали седем годишни деца. Ние няма да отидем на училище. За нас училището е у дома на дъската, след като научихме разликата между голямо и малко, сега се борим да разберем разликата между ниско и високо. Задавали ли сте си някога въпроса, кой и кога ви е научил да разбирате кое е ниско, и кое високо? Аз не бях. Осъзнах колко неща приемаме за даденост, от това колко бързо децата ни вървят напред, учат и се стремят да бъдат по- добри до това колко често се усмихват или са тъжни. Вчера му нарисувах нашето семейство, с идеята да му обясня че Боби и кака са ниски, а мама и татко са високи (защото с дървета само не става). Посочвам неговата фигура и той ми отговаря „нисък Боби“. Посочвам моята фигурка и го питам, каква е мама? Той отговаря „голяма“. Може да е на 7 и да е аутист, but he is able to call me on my bullshit!

Борис е щастлив.

Събужда се трудно, като всяко дете. От „няма да ставам“ до „не градинката“ и „не чорапите“, всяка сутрин е малка борба да започне деня. Има много гушкане, много закачки и хапане на крачета и много смях докато се приготвим. На тате Генчо му се получава по- лесно, имат невероятната връзка баща и син, според мен няма ситуация в която Борис да не вярва на баща си безрезервно и напълно. И няма ситуация в която Борис в очите на баща си да не е първи. Защото такава безкористна, чиста, окончателна и безрезервна обич може да има само тате.

Няма по- силно усещане от това когато напускаме дома и трябва да излезем от асансьора и да слезем по стълбите, които продължават да го плашат. Една малка ръчичка се промъква в огромната ми длан и стиска, стиска все едно е на живот и смърт и знаеш, в този момент си наясно че каквото и да се случи, ти ще бъдеш там, всеки ден, всеки път, за да поемеш тази малка топла ръчичка и да преминете по стълбите, защото днес те са най- голямото предизвикателство, най- голямата планина за катерене.

А когато се прибирам у дома, посреща ме рошава главица с думите „Здравей мамо, искам Интернета“. Понякога от нетърпение и бързане се получава „Здравей Интернета“ :D

Днес моят боец, моето сърце става на седем. Първите седем. Дали научи всичко което другите деца научават за първите седем, мисля че не. Дали е важно, мисля че също не. Усмивката не слиза от лицето му, подскача докато върви по улиците и пищи от кеф когато се гонят с Алла из къщата. Очите му светят когато види баща си, нетърпеливо и насечено казва „Бла-го-а-ря“ когато му дадеш каквото иска. Не разменям това щастие за нищо.

Моят Борис ❤️