До Великолепната Седморка - благодаря, че сте мои приятели! Борис.
На този блог пиша рядко, но обикновено е с причина. И причината е, че нещо в моя свят се е променило, независимо за по- добро или по- лошо и животът ме е научил на нещо. Тази история не е изключение.
Уроците понякога ги търсим, понякога идват сами. Случва се така, че отварянето на едно съобщение от непознат води до това Вселената да те хлопне по главата и да те запознае с Ани, Мариана, Христо, Йоан, Лидия, Пламена и Тодор, известни без да знаят в нашия дом като Великолепната Седморка.
Кои са те? Това са екипът студенти от Натфиз, които имаха за задача да заснемат дипломната си работа. С мен се свърза първо Ани Недялкова – режисьорът. Изключително деликатна и внимателна, когато седне срещу теб имаш усещането че винаги ѝ е малко неудобно, свежда поглед когато мисли и виждаш зад прекрасните и кафяви очи някаква вселенска мъдрост.
Ани ме попита дали бихме искали да сме обект на документален филм, който те биха искали да заснемат, като част от тяхната дипломна работа. Ани иска да заснеме филм по социална тема, за невронетипичните деца и как се приемат от обществото и в училищата. Разбира се, филмът ще бъде за Борис.
Каня Ани на чай у дома и тя идва с Христо, с когото заедно ще напишат сценария на филма. Христо е висок, в стойката си ми напомня на офицер. Говори тихо, обрано, но усещам емпатията му във всеки въпрос. И двамата търпеливо изслушват дългите ми отговори с много отклонения и разкъсвания, така работи моят ум. Бях си поставила за цел в този няколко часов разговор да разберат какво значи да си Борис. Сложна задача за хората които не са се сблъсквали с разстройствата от аутистичния спектър и трябва да преминат crash course за да създадат не просто смислен сценарий, но да изпратят послание, да защитя някаква теза, да уловят истината. В ретроспекция се справиха блестящо, 6+ от Данабашеви.
Следващите няколко дни преминават през активна кореспонденция какво и как може да се направи, къде можем и не можем да снимаме, какво може и не може да бъде уредено.
И така, започват 7 снимачни дни, където тези млади олимпийски надежди (както шеговито ги наричах) бяха неотлъчно с нас и снимаха нашият живот и ежедневие. Неподправен, малко скучен, малко наивен, но наш си. Без подправки, без GCI, без камбанки и светлинки, просто Борис и неговата малка Вселена.
Запознавам се с Йоан и Лидия. Лидия е като тиха буря, няма начин нещо да застане на пътя ѝ и да я спре. Усещам толкова много сила в тази млада жена – и земна, и природна, и женствена. Такава увереност струи от всеки жест! Говори рядко, но когато си отвори устата винаги е с правилната причина. И двамата с Йоан се вижда от километри колко си обичат работата. Застанат ли зад камера и светът изчезва, виждам как колелетата тиктакат в умовете им и всичко което не е пред камера просто се изпарява. С Йоан мисля, че си говорих най- много. Разказва ми за родителите си и как е решил да върви по този път. Той е от хората с които на секундата се чувстваш уютно, доверяваш се безрезервно и имаш ясното усещане че винаги ще застане зад теб, ще бъде верен, лоялен и там. Изключително ерудиран и открит, с шипка творчески хаос.
Мариана чувствам близка веднага щом я зърна и разбирам, че е продуцентът. От тези жени, които носят светът на раменете си и никой не знае за това. Обаче ако ги няма, всичко ще се разпадне мигновено. Има нелеката задача да канализира цялата креативна енергия на тези около нея и да се справя с битовизмите и скучните задачи, да помисли за декларациите за заснемане, да помисли за логистиката, да помисли за големите и малките задачи, за крайната цел. Трябва дори да помисли какво ще яде екипа докато е на снимки. Обади ми се и попита дали може да ползват прибори и чинии докато снимат у дома. Толкова непринудено, мило …
Пламена е най- тихата от цялата компания. Има колосалната и за мен невъзможна задачата да монтира 23 минути филм от часове и часове и часове материал. Почти не се включва в груповите разговори, има някаква бих я нарекла британска дистанцираност в нея. Имам усещането че ако имах повече време можех да и помогна с нещо, не знам защо инстинктивно, като майка, имах усещането че носи някаква тъга. И съм безкрайно впечатлена от уменията ѝ, брилянтна работа!
И накрая, но не на последно място, Тодор. Тодор е както казват американците all over the place. Работи със звук, винаги носи кабели, слушалки, микрофони, батерии, зарядни. Мисля, че чисто по човешки той някак си се „сработи“ с Борис, не само че знаеше повечето анимации които Борис обожава, ами прави кавъри на едни от най- любимите му парчета. Тодор е типичен човек на изкуството, винаги рошав, вечно ял нещо студено и на крак. Всичко което прави има един двигател – креативността и сърцето му. По време на снимките, когато емоцията ми просто преля и не се справих с това да продължа, а се разплаках, пусна микрофона и дойде, попита дали може да ме прегърне. Благодаря, имах нужда от тази прегръдка. Сърцето му ще го води през всичко което прави в този живот, дали винаги ще е щастлив не знам, но винаги ще бъде истински.
Ще ми се да мога да ви покажа обстановката в която бяхме. След няколко дни снимки ми направиха най- големия комплимент, без да го знаят. Казаха ми, че тези снимки са им толкова спокойни, обикновено когато снимат всичко е динамично, бързо, на прескоци, а сега е нереално тихо и подредено. И в кухнята ми се чувстват уютно и като у дома. Благодаря, деца (знам че не сте деца, но така го усещам).
В последния ден когато снимахме им направихме малки подаръци, гравирани плочки с надписа „Благодаря, че си мой приятел. Борис“ и изображение на парче от пъзел. Не знам дали го знаеха, но обяснихме че парчето пъзел е символа на аутистичния спектър.
Седмици по- късно Ани ми изпрати филма. Подготвях се психически няколко дни преди да го гледам, знаех че ще ми бъде емоционално много трудно и знаех, че нещо в мен ще се счупи. Защото щях да видя нас през чуждите очи, през очите на млади, изпълнени с живот и амбиция хора. Дали бяхме успели да предизвикаме емпатия? Дали бяхме успели да покажем, да обясним, че няма място за страх? Че Борис е различен, но същевременно толкова обикновен?
Разревах се в самото начало. Защото без да знам и защото без да ми кажат, видях името на филма.
Филмът се казва „Надежда за Борис“. И името е на фона на парчета пъзел.
И освен всичко гореописано, излъчва любов. Уловили са тези малки жестове, мимики, движения които Борис прави. Уловили са тревогата на сестра му и начина по който тя го пресъздава в собственото си изкуство. Хванали сте безсилието ми, но и това което ме кара да вървя. Показали най- важното, това че сме семейство и че се обичаме, безрезервно, без извинения, без оправдания.
Съжалявам, че не мога да ви го покажа този филм. Уви, авторските права на филма принадлежат на Натфиз и ако те не решат да го споделят със света, ние нямаме това право.
Младите надежди (а.к.а. студентите) … понеже във филма ме питате, ако един ден Борис гледа и разбира какво бих искала да знае. Не знам дали го разбира, но прожекция имаше и Борис през цялото време гледа без да отделя поглед. Не знам дали защото разбра че става дума за нещо важно или заради музиката и емоцията, но мисля, че на някакво ниво го разбра. Първо с премрежено око, преценявайки какво се случва, претегляйки дали си заслужава времето, после даже с лека усмивка. И нито един път не си избърса очилата.
Винаги сте добре дошли в зелената кухня на Тарас Шевченко. За разговор, за чай, за каквото и да е.
Благодаря ви, че ни направихте част от своята история и станахте част от нашата. Знам че влязохте в този проект с други очаквания, но се надявам нашата история да остане с вас за дълго. И за това, че ми оставихте тази лента изкуство, този спомен и за нас и за Борис.
И че сте наши приятели ❤️ 🧩
За вас в този пост участваха:
Продуцент: Мариана Георгиева
Сценарист: Ани Недялкова и Христо Христозов
Режисьор: Ани Недялкова
Оператор: Йоан Евстатиев и Лидия Ахчийска
Монтаж: Пламена Стойкова
Звук: Тодор Стаменов
P.S. Знам че се вълнувате, младежите успешно защитиха дипломната работа и впечатлиха професорите. И аз и Борката нямахме никакво съмнение!
P.P.S. Благодаря на учителите и директорката г-жа Темелкова от 100 ОУ и на център Мелило за подкрепата и помощта да реализираме филма и да хвърлим повече светлина над живота на децата от спектъра.